Зад тежък тъмен облак се показа рогчето на луната. Черните сенки на
дърветата оживяха. Плъзнаха се по калната трева в парка, разпериха хищни пръсти
и отново избледняха, не успели да докопат жертва. Облак изтри лунния сърп и
небето пак притъмня, а над селото се спусна гъста мъгла. Въздухът тежеше
влажен. Лек полъх сляпо раздухваше на всички посоки талазите водни капки, като
бял гъст дим от селски комин.
Златното на есента сивееше в такива тъмни вечери, но това не пречеше на Иван да направи вечерната си разходка из селото. Обичаше да преминава през малкия парк нощем. Никой не смееше да пристъпи там щом слънцето се скриеше. Люлките се полюшваха пусти, скърцайки зловещо, а детската катерушка хвърляше сенки, като решетки на килия. Иван прегръщаше самотата си вечер в този парк и знаеше, че тя го чака там – седнала мълчаливо на пейка или клатейки крака от люлка. Тази вечер имаше странното чувство, че има още някой. Взираше се в тъмата. Искаше му се да духне талазите бяла стелеща се мъгла и да погледне в нощта. Като че ли днес търсеше нещо...
Целият разказ можете да прочетете в сборника с разкази "Мирише на звезди"
Сборникът току що излезе от печат.
Няма коментари:
Публикуване на коментар