Преди 7 години написах този текст. Сега го чета и ме обземат отново същите чувства. Защото и втората ми книга е толкова ценна за мен, даже повече. От първата не останаха бройки, но вървя напред. Сигурна съм, че ще има още и още, защото "Единственият начин да се отървеш от изкушението е да му се отдадеш" - е казал великият Оскар Уайлд. За мен е върховно изкушение да пиша. Отдадох му се... Е, не се отървах от него. Пристрастих се!
Мръсната книга никога не е прашна
Красиви са картинките из Интернет
пространството, на които са изобразени стари и прашни книги. Носят една такава автентична
красота… като че ли са стояли на масата на Хемингуей, докато е писал „Старецът
и морето”. До тях неотлъчно се мъдри мастилница с ефирно перо, от чиито връх се
процежда капка мастило… красота и вдъхновение.
Фразата „Мръсната книга никога не
е прашна” на пръв поглед замисля ето така: Щом е мръсна значи е захвърлена в някой
ъгъл на стария килер, щом е захвърлена значи е никому ненужна, щом е ненужна
значи не струва… Да, ама не! Ако една книга е мръсна, то тогава може би е
изпълнила предназначението си в повече… просто е четена много пъти. Няма как да
е покрита с прах в този случай. Четена и препрочитана, предавана от ръка на
ръка и достигнала дълбините на не една човешка душа, докоснала нежно или пък с
взрив и литнала накрая във въображението на читателя със устрема на мисълта за
нещо нереално в реалността – просто омачкана книга.
Гледам кашончето пред мен с чисто
новички, старателно опаковани и подредени бройки от първата ми собствена книга
и си мисля дали съдбата им ще е да потънат в прах или ще се измърлят, докато
нежно нашепват словата ми в нечие ухо. Като новородено бебе са. Странно
чувство… на обич и нежност към един предмет, който всъщност е неодушевен и
мъртъв. Чистичка нова корица с изобразен кръстопът и положен компас върху него,
който търси посоката. Стъпките, чудещи се накъде да поемат и въпроса дали
стрелката на компаса няма да се извърти на 360 градуса при всеки взор към
мъглявата далечина в резеда… Красива стана корицата… точно както исках да
изглежда. Едно име се мъдри най-отгоре – просто име, а отзад се усмихва снимка,
която май познавам. Пак ще кажа: Странно чувство на обич и нежност… леко
наподобява майчина ласка при първия поет дъх на дете. Е леко… но все пак
загатва чувството, че си отделил от душата си частичка и си я пуснал да се рее
с вятъра… сама и невинна, като чиста сълза на пролетна роса, а навън живота
върти забързани обороти и каква ли е гаранцията, че няма да я изхвърли там в
стария килер, покрита с прах и не разлистена.
Би ми се искало моята книга да не
се покрие с прах, а да се измърси от допир. Страниците да се пречупят тук-там,
корицата да се поомачка и точно там на гръбчето да се забели хартията. Това би
означавало, че е била смъквана от рафта на библиотеката честичко. Е… никой не
може да предвиди съдбата ѝ, най малко самата аз.
Мъртъв и неодушевен предмет… как
посмях да се изразя така. Дали една книга може да умре? Едва ли! Винаги ще има
още какво да каже на някой. И дали душата между редовете е възможно да не е
жива, щом се е родила като частичка от нечие сърце?
Странно чувство на обич и
нежност… Запечатан спомен за времевия поток на живота. Часове, дни, години труд…
и емоции, излети на бял лист с мирис на нова хартия. Вярно е, че новата хартия
не мирише вече така както преди – мастилото ѝ сигурно е специално, а не като
онова, капещо от върха на писеца. Сега новата книга мирише стирилно – тоест на
нищо. Ама как ти се иска да вдъхнеш с пълни гърди аромата ѝ и да издишаш
блаженство, слагайки точката най отдолу на последния ред…
Една врата се затваря. Врата,
която си отворил със страх, несигурност и суета, а може би пък с надежда, вяра
и очакване. Животът си тече и стрелката на компаса се върти във всички посоки,
обръща се на 360 градуса и отново прави оборот. Полудяла е! А следите от стъпки
се лутат на кръстопътя пред теб, като подплашени добичета в гъста резедава
мъгла. Затваряш вратата и въздъхваш. Дали си минал под дъгата и една твоя мечта
се е сбъднала (Дали, Снежи?) или е било
просто графомания (както се изрази за себе си съвсем незаслужено Виктор)? Е графомани сме, какво да се прави. Има ли
значение, щом спомена остава завинаги в сърцето и душата?
Помня млечния път, видян веднъж в детските ми години от върха на планината и ще го помня за цял живот. Наскоро помолих приятел да потърси същия този млечен път – там почти на същото място… И той ми каза, че сега вижда над себе си само една единствена звезда. Свети ярко да, но е сама. А посмей да се върнеш на вълшебно място за втори път в живота си. Страхът, че магията ще изчезне завинаги те сковава и се питаш: Дали си струва да търсиш повторения в емоциите? Не, не си струва. Върви напред към нови хоризонти, нови мечти и нови душевни взривове, защото млечния път преди много години сега изглежда като една ярка звезда на небосвода. Една…, но звезда от потока на Персеидите[1], които капеха като дъжд, когато татко отиваше на небето. В този миг звездата му ме гледа отгоре, зная. Как мога сега да подаря една книга от това кашонче пред мен на звезда? Възможно ли е?
[1]Персеиди - богат метеорен поток. Тъй като от Земята
метеорите изглеждат сякаш идват от съзвездието Персей, се наричат Персеиди.
Благодаря на всички, които пожелаха да изчетат душата ми.
Няма коментари:
Публикуване на коментар