Звездна магия
Вълшебна нощ. Магия се носи из топлия летен въздух. Мирише на звезди. Тъмнина обгръща селската къща, а те стоят на стъпалата и вдъхват аромата. Усмихват се прегърнати. Ветрец роши косите им, а сърцата им замират в блясък...
– Помниш ли ме? – пита той.
– Ще те нося винаги в сърцето си! – отговаря
тя.
Кимва звезда на небосвода над тях. Потвърждава
безмълвно думите на жената. Колко вечери я беше виждала да се заглежда в тъмното
небе и да търси… Търсеше неговата звезда. И само когато я намереше, можеше да
си поговори с него в нощта. А денем, скрита зад светлика на слънцето, звездата
наблюдаваше жената и ѝ пращаше любов и топлина. От него…
Не е вярно, че звезди през деня няма. Там са
си... Просто слънцето ги заслепява със силния си блясък и те са невидими.
Гледат ни отгоре и изпращат неусетно своята магия, която ни води към
изцелението и вярата. И си мислим, че светлината ни разсейва от тъгата, а
всъщност звездите проверяват дали сме забравили вече болезнените спомени, за да
си тръгнат и да не се покажат идната нощ.
През деня е трудно неговата звезда да открие
болката във влажните ѝ очи. Но тя е винаги там, както и присъствието му в
ежедневието ѝ. Всяка минута тя мисли за него. Времето бавно изтрива щастливите
мигове един по един, слънцето изсушава очите, а погледът се рее из пъстротата
на лятото. Цветове се преплитат и рисуват приказни картини с невероятен аромат.
Цветя ухаят в сърцето ѝ, птича песен гали ушите ѝ, а нейните ръце прегръщат
само спомена за него.
Надвечер, по хладина, тя сяда под ябълката в
двора с книга в ръце и се пренася в приказни светове. Дори и тогава звездата му
я гледа и разлиства страниците ѝ. Тихо и кротко притихва, когато я види с
тетрадката с белите листи и молива. Тогава само наднича зад рамото ѝ и се
надява тя да опише нова любов. Но тя пише винаги само за него. За топлите очи,
за нежната прегръдка, за жадните устни и страстните му целувки. И чака да
залезе слънцето. Види ли на хоризонта луната да се издига, знае, че ще има
звезди.
„Той идва само когато има звезди.” – шепне.
И ето го. Слиза от небето и присяда до нея на
стълбите. Прегръща я нежно, шепне тихо и гали косите ѝ с невидима длан. Тя
притваря очи и живее само за този миг, докато силуетът му не се стопи в
тъмнината и образът му не се качи в небесата. Тя остава още малко – там на
стълбите на къщата. Сама, загледана в звездното небе. После бавно се изправя и
пристъпва прага на неговата къща, влиза в неговата стая и ляга в неговото
легло. И плаче, плаче, докато навън се развидели и звездите избледнеят. Тогава
свършват сълзите и на мъката ѝ остава свидетелка само мократа възглавница на празното
място до нея на леглото.
С утрото слънцето ѝ подава ръка и тя става.
Прави си кафе и излиза отново на стълбите пред къщата. Присяда под ябълката,
отпива на малки глътки от живителната течност и поглежда небето между клоните.
Малки бели облачета се гонят между листата, слънцето ѝ се усмихва, а до нея
стои невидима неговата звезда и я гледа тъжно.
И така ден и нощ докато… Една сутрин на клона
над нея кацва славей и запява. Тя го поглежда с уморени и вече пресъхнали очи,
и му се усмихва. Птичето пее за нея.
– Време е! – тихо прошепва тя, изправя се и
изтичва по стълбите в къщата. След малко излиза с куфар.
Под краката ѝ една невидима звезда се шмугва
и се възнася в небето завинаги. Взима със себе си болката и оставя само
красивите спомени.
Няма коментари:
Публикуване на коментар