За синовната любов към бащата може да се говори много. Малко по-груба, понякога недодялана, но пък толкова истинска и силна. Като вричане. Един син почти цял живот гледа баща си с обожание и преклонение. Бащата е супер герой, той може всичко... и да закриля, и да наказва враговете и да те научи...
Неминуемо идва момент, в който се появява разривът. По мъжки се случва. Ние жените не го разбираме. Когато баща и син се карат света около тях не съществува. Толкова силни са емоциите, а в същото време почти винаги си остават неизказани. Като ураган с напрежение и мощ, за силата на който само може да се гадае. Разразява се бързо и мачка всичко по пътя си. И като се замислиш... та ти виждаш по-малката мощ на повърхността... Какво ли става вътре... в мъжките души?
Важното е, че винаги всичко трябва да завършва с прошка. Защото една от най-силните връзки в живота е тази... между баща и син.
Из: "Магнит" - разказ от сборника "Мирише на звезди" на Даниела Паскова
"Ян се ухили. Бързо извади продуктите от плика на плота и се огледа из
кухнята. Същата си беше – тази, която помнеше от детството си. Беше прекарвал
тук часове, мотаейки се между готвачите и сервитьорите. Обикаляше всички
котлони и печки подред с една малка лъжичка и когато баща му не гледаше си
гребваше от ястията и преглъщаше парещите гозби, примлясвайки с устни. После тичаше
да пие вода, защото езикът му гореше.
„Пак си бъркал в тенджерата, Ян! Ще ядеш бой, момченце!” – баща му го
гледаше сърдито, но и с толкова любов беше изпълнен този поглед, че малкият с
невинно присвити очички само поглеждаше плахо татко си и се ухилваше дяволито.
Ян въздъхна при този мил спомен и очите му потъмняха. Възрастният човек му липсваше… много. Спомни си тъгата в очите на баща си. Скараха се. Синът го изостави и замина за София. Бащата не искаше да се примири с пазарната икономика, рекета и мръсните игри на силовите групировки в града, хвърлили око на печелившото заведение в центъра. Съсипаха го! И Ян не можа да направи нищо, докато градеше своята верига в столицата. Колко искаше баща му да дойде при него и Ян да види отново щастливата усмивка на лицето му, когато готвеше в огромната кухня… Но възрастният човек категорично отказа.
„Моята работа в кухнята приключи, Ян… Завинаги. Това не е за мен. Всичко
е вече толкова грозно. Хората предпочитат да ядат полуфабрикати в заведенията
за бързо хранене, вместо да се насладят на топлата току-що приготвена вкусна истинска
храна.”
„При мен не е така, татко. Моля те! Ела и ще видиш! Моля те!” – Ян се
надяваше да го склони.
„Не! Не искай това от мен! Казах ти вече. Остави ме да си изживея
старините на спокойствие!
„Но, татко…” – синът беше безсилен. После вече беше късно…
Баща му загуби ресторанта. Продаде го на безценица на един далечен
братовчед на майката на Ян от Германия. Той изпрати сина си, за да поеме
бизнеса. Момчето беше мързеливо и арогантно. Скоро ресторанта затвори врати и
потъна в прах.
Малко след като изгуби баща си Ян реши, че ще направи всичко възможно и
ще откупи сградата от Юрген. Ресторантът щеше да заработи отново. В кухнята
щеше да готви младият мъж. Бащиното наследство щеше да възроди спомени и да
донесе така дълго чаканата наслада на изпълнен синовен дълг."
Сборник с разкази
Няма коментари:
Публикуване на коментар