Учителката в първи клас е може би един от най-важните хора в живота на едно дете. От нея зависи накъде ще тласне тя малкото, неоформило още представите си за света създание. И ако тя успее да запали живеца, любознателността и интереса на първолака към знания и израстване се получава нещо много красиво. Като една невидима, магична и много силна връзка между ученик и учител, която се запомня за цял живот. Защото да си учител на първокласници не е само работа... то си е призвание.
Поклон и благодарност за всички тези учители... Нека горят в професията си, защото нашето бъдеще зависи от тях.
из: "Малките неща" - разказ от сборника "Мирише на звезди"
"Чу се последният училищен звънец и децата скокнаха от чиновете. Разнесе
се радостна глъчка из класната стая и след
малко Мария остана сама. Загледа се в празните чинове и тихо въздъхна.
Обичаше всички тези деца. Обичаше ги като свои и им даваше цялата любов на
която беше способна. Учениците ѝ, макар и невръстни малчугани, усещаха това и много
се стараеха да я зарадват и предизвикат усмивка на лицето ѝ. Усмихнеше ли се
госпожата и очичките на всички палавници светваха, а сърчицата им радостно
трепкаха и пръскаха онова невръстно и чисто щастие от отдаването, което с
израстването си сигурно щяха да изгубят.
Споменът за първата учителка неусетно се запечатва в съзнанието на всяко
дете. Тези първи стъпки, които то прави само, далече от мама и тати, са винаги
трудни. И хванала го нежно за ръка, първата учителка разкрива един непознат и
страшен свят пред малките очички. Прегръдката ѝ е топла и мека, а гласът закачливо
гъделичка уплашената детска душа и нежно разтваря длани.
Побутва порива на детските мечти да полетят като току-що оперени и
разтворили криле за първия полет от гнездото лястовичета.
Мария живееше сега само за учениците си. Те изпълваха мислите ѝ и
лекуваха душата ѝ. Беше мъртва преди да реши да промени коренно живота си,
заминавайки далеч. Месеци наред умираше бавно и мъчително всяка сутрин още с първите
лъчи на изгрева. Раждаше се веднага след това, за да
умре в болка и мъка отново и отново... хиляди пъти на ден. И вечерта уморена и изтощена поемаше дъх за последен път, за да живее, загледана в тъмнината с празен и
буден поглед. Така беше всяка нощ, докато не намереше миг спокойствие на сутринта,
минутки преди да се покаже светлика и да възроди заспалата ѝ болка отново. Това
не беше живот – беше просто празно съществуване. Докато един ден тя не си даде сметка, че
изживява ада си приживе и той ще бъде вечен, ако не направи нещо. Мария разбра,
че единствено тя самата би могла да намери сили в себе си, за да направи крачка
и да се събуди от кошмара. Дори стъпката ѝ да бъде назад, след това може би
щеше да успее да се засили и леко да пристъпи напред, за да продължи да живее
без да умира всеки ден. Не вярваше, че ще намери щастието отново някога, но
поне можеше да даде все още нещо на чуждите деца. Беше прекрасна учителка.
Мария стана, прибра учебниците от бюрото си и бавно се запъти към
вратата на класната стая. Миг преди да излезе се обърна и погледна лилавия
цвят, останал самотен накрая на празното бюро, плъзна ръка в чантата си и извади
бележката на Иван. Зачете отново. Странно топло чувство се разля в сърцето на
жената, а на лицето ѝ тънките бръчици от черните мисли се изгладиха и
придобиха чаровно излъчване, след което се отразиха в лека и едва загатната
усмивка. Бързо тя се върна назад, грабна цветето от бюрото и излезе от стаята. Училищният двор беше опустял отдавна. Мария почти
винаги излизаше последна. Тук-там още се мотаеха ученици от големите класове,
които я поздравяваха приветливо и с любопитство. Тя се запъти към къщи. Живееше
наблизо. Трябваше само малко да повърви по междуселския главен път и щеше да се
скрие в малката китна къщичка. Тя вече беше неин дом и откакто беше пристигнала
там новодомката намираше тишина и спокойствие, тайничко вмъкнали се в
ежедневието ѝ.
Следобеда прекара в двора, под пъстрата сянка на ябълката. Разтваряше
тетрадките на децата и четеше с наслада изписаните като бисерчета думички с
неравен и плах почерк, но пък толкова старателно подредени в малки изречения –
точно както ги беше учила тя. Разгърна поредната тетрадка и от нея се плъзна и
падна на земята малката сгъната бележка. Мария се наведе, вдигна я и я разтвори отново.
– Защо пък не? Какво толкова като се разходя за час с... Иван?
Изговаряйки името му за първи път тя усети как сърцето ѝ се стопли.
Странна руменина се изля на страните ѝ, устните леко се усмихнаха, а очите се
огледаха плахо. Сама беше, приседнала под шарената сянка с лек закачлив ветрец
в косите и румена усмивка на лицето. Никой не видя колко беше красива така."
Сборник с разкази
Няма коментари:
Публикуване на коментар