Нека ценим наследството си и с уважение и любов помним историята на рода!
Синът ми нарисува часовника на дядо си. Запечатахме го в страниците на моята книга и само един поглед на точно тази страница ми е достатъчен за да усетя ръката на татко на рамото ми. Липсваш ми татко, но зная че си до нас!
Из: "Пепел" - разказ от сборника "Мирише на звезди" - Даниела Паскова
"Симеон преглътна на сухо и бавно се изправи. Огледа се. Къщата си беше
все същата. В ъгъла още стоеше стария бюфет. Вече не му изглеждаше така огромен
с тези избомбени вратички и чекмеджета от масивно дърво. Стъклата на витрината
бяха още здрави. Между тях, там, където се застъпваха, баба му беше наредила
стари снимки – негови и от сватбата на родителите му. На последната, сложена от
старата жена с толкова любов, гордо се пъчеше изображение на внука от
университета. На ключалките на всяко чекмедже още стояха малките ключета.
Симеон се загледа в средното – там ключе нямаше. Никога не е имало. Мъжът си
спомни колко години му отне докато се сети, че всички ключета са еднакви и с
това, което стоеше на ключалката на чекмеджето с бабините чорапи можеше да се
отвори и това със съкровищата – чекмеджето на дядо. В деня, в който Симо
погледна в него за първи път, изяде първата и единствена плесница по дупето от
баба си. Не го заболя. Не беше силна, но още помнеше погледа на старата жена.
Беше като на ранено животно. Сякаш някой ѝ беше разтворил сърцето и се ровеше,
и разбъркваше мили спомени. През лицето ѝ премина тежка сянка, очите ѝ се
насълзиха и тя шляпна внука си по дупето. После замръзна стъписано. Обърна се и
без да каже дума, излезе на двора. Симо я чу тихичко да плаче, бързо заключи
чекмеджето и върна ключето на мястото му. На другия ден се събуди рано от
затръшването на външната врата. Баба му беше излязла, а чекмеджето със
съкровищата стоеше подканващо, наполовина отворено. Момчето никога не взе нищо от там. Разглеждаше
малките отвертки, инструментите и лупите на дядо си, а после грижливо ги
подреждаше отново по местата им. Знаеше, че дядо му е бил часовникар. Последния
път, когато видя баба си, тя беше извадила едно нещо от това чекмедже – стария
джобен часовник на дядо му. Даде му го… и прошепна само: „Прости ми за тогава,
Симо. Това е твое, момчето ми…” Той само я прегърна. Последната им прегръдка…
Очите на Симеон се навлажниха. Бавно бръкна в джоба си и издърпа сребърната верижка, а след нея, в ръката му се търкулна големия лъскав часовник на дядо му. Капакът, с изкусно инкрустирани сребърни цветя, се отвори и отвътре се чу тихо тиктакане. Работеше още. Симеон вдигна поглед към стената отсреща, където потънал в прах, и притихнал, висеше огромният стенен часовник с махалото. Мъжът пренесе до стената един от дървените столове, покачи се внимателно, отвори долната вратичката на часовника и взе ключа. Из стаята се разнесе стържещ звук, ръждясалият механизъм се събуди и махалото се раздвижи. Симеон се протегна нагоре и отвори стъклената вратичка, зад която бяха замрели стрелките. Внимателно плъзна малката стрелка на дванадесет, после и голямата, и из стаята се разнесе силен камбанен звън, отброяващ дванадесет удара живот."
Няма коментари:
Публикуване на коментар