Обичам димитровчета. Нека са тъмно червени... от тези с малките цветчета със слънце по средата, нацъфтели на гроздове и по много. Имам си една такава саксия на терасата. Малка е, но не смея да я пипам. Страх ме е да не умре цветето...
Този Димитровден още не е цъфнало, но си го чакам... Гледам си го с много любов. Всяка есен по Димитровден цъфва, после изсъхва и изглежда умряло. Но въпреки това, аз цяла зима му капя по малко водичка и следващата година отново изкарва нови листенца. Здрав корен има това димитровче. Здрав като спомена ми за бабината къща. Баба ми се казваше Митра. Вече е на небето, но аз обичам да да се връщам в спомена и да сядам на стъпалата на старата къща, да подпъхвам метла под дупето си, да гледам градината на баба с димитровчета, а над мен да се сипят жълти листа от крушата...
Честит имен ден бабо!
Част от спомена ми живее в разказа "Пепел".
из: "Пепел"от сборника с разкази "Мирише на звезди" - Даниела Паскова
Целият разказ прочетете
„Да-а-а, Катерина се казваше. Онова грозновато момиче с лунички по
лицето и дебели руси плитки. А очите ѝ… Очите ѝ бяха така наситено сини –
точно като очите на малкото дете, което ми махна току-що за довиждане. Баткото
я нарече Вили. Естествено! Децата на Катя. Колко съм глупав!”
Симеон зарея поглед в спомена. Катерина преди често идваше при него. Беше тиха и срамежлива, но когато тя го гледаше, нещо го караше да извършва подвизи, за които после баба му почти винаги се караше. Все пак той беше мъж, трябваше да покаже на онова момиче колко е силен и колко лесно можеше да прескочи лехата с бабините димитровчета. Докато не се препънеше и не паднеше по дупе точно в средата, изпочупвайки всичките разцъфнали цветя. Катерина му се смееше, а той ѝ махваше заканително със свит юмрук. И как да не се кара после баба Сия на пакостите на малчугана, който, опитвайки се да впечатли съседското момиче, вършеше беля след беля.
Веднъж я заведе на тавана на къщата. Хвана я за ръка и двамата се заизкачваха по стръмната и тясна стълба зад скърцащата малка врата в ъгъла на салончето. Искаше да ѝ покаже прозореца горе, през който се промъкваше и излизаше на покрива. Това беше любимото му място в къщата. Ако баба му знаеше за него, щеше да яде бой, и то какъв… Тогава старата жена разбра за скривалището му. Катерина беше виновна. В краката ѝ се шмугна една малка мишка и тя се разпищя. „Момичета… Толкова са глупави и страхливи! Пфу!” Тогава Симо се разсърди на момичето. Дълго време не ѝ обръщаше внимание, но тя не спря да притичва през вратника и да сяда там на един камък. Просто си седеше кротко и тихо, и го гледаше. Докато той не се развикаше и я изгонеше. Тогава големите сини очи го поглеждаха тъжно и тя си отиваше. До следващия ден. Без Катя детството на Симеон нямаше да бъде така цветно и весело. Как беше могъл да я забрави?
Симеон стана и нерешително пристъпи по плочките към вратника. Стигна до края на предната стена на къщата и погледна зад ъгъла. От там се виждаше тясната пътечка между страничната стена и дувара, която водеше до вратата, свързваща двата двора – на баба Сия и на баба Вилица. Сега тя му изглеждаше толкова малка, че се замисли дали би могъл да се промуши. Две крачки и вече стоеше пред нея. Вратникът беше направен от няколко сковани набързо греди. По цялата им ширина минаваше дълго метално резе, с което можеше да се заключи откъм страната на баба Сиината къща. Симо си спомни, че всяка сутрин идваше тук и вдигаше резето, за да може после Катерина да мине оттам. Нито един ден не забрави. Дори когато ѝ се сърдеше, пак го правеше, а после сърдито махаше с ръка и мърмореше: „Глупави момичета! За нищо не стават!”
Сега металното резе беше застинало постоянно нагоре, ръждясало, също като пантите и вратата стоеше постоянно отворена. Малко провиснала от годините, но здрава и отключена. Симо се усмихна и осъзна, че няма нужда да се навежда или да минава през нея. Така както си стоеше изправен над малката врата виждаше спокойно целия двор на къщата на баба Вилица. Отпред имаше красива градина с разцъфнали димитровчета.
Симеон зарея поглед в спомена. Катерина преди често идваше при него. Беше тиха и срамежлива, но когато тя го гледаше, нещо го караше да извършва подвизи, за които после баба му почти винаги се караше. Все пак той беше мъж, трябваше да покаже на онова момиче колко е силен и колко лесно можеше да прескочи лехата с бабините димитровчета. Докато не се препънеше и не паднеше по дупе точно в средата, изпочупвайки всичките разцъфнали цветя. Катерина му се смееше, а той ѝ махваше заканително със свит юмрук. И как да не се кара после баба Сия на пакостите на малчугана, който, опитвайки се да впечатли съседското момиче, вършеше беля след беля.
Веднъж я заведе на тавана на къщата. Хвана я за ръка и двамата се заизкачваха по стръмната и тясна стълба зад скърцащата малка врата в ъгъла на салончето. Искаше да ѝ покаже прозореца горе, през който се промъкваше и излизаше на покрива. Това беше любимото му място в къщата. Ако баба му знаеше за него, щеше да яде бой, и то какъв… Тогава старата жена разбра за скривалището му. Катерина беше виновна. В краката ѝ се шмугна една малка мишка и тя се разпищя. „Момичета… Толкова са глупави и страхливи! Пфу!” Тогава Симо се разсърди на момичето. Дълго време не ѝ обръщаше внимание, но тя не спря да притичва през вратника и да сяда там на един камък. Просто си седеше кротко и тихо, и го гледаше. Докато той не се развикаше и я изгонеше. Тогава големите сини очи го поглеждаха тъжно и тя си отиваше. До следващия ден. Без Катя детството на Симеон нямаше да бъде така цветно и весело. Как беше могъл да я забрави?
Симеон стана и нерешително пристъпи по плочките към вратника. Стигна до края на предната стена на къщата и погледна зад ъгъла. От там се виждаше тясната пътечка между страничната стена и дувара, която водеше до вратата, свързваща двата двора – на баба Сия и на баба Вилица. Сега тя му изглеждаше толкова малка, че се замисли дали би могъл да се промуши. Две крачки и вече стоеше пред нея. Вратникът беше направен от няколко сковани набързо греди. По цялата им ширина минаваше дълго метално резе, с което можеше да се заключи откъм страната на баба Сиината къща. Симо си спомни, че всяка сутрин идваше тук и вдигаше резето, за да може после Катерина да мине оттам. Нито един ден не забрави. Дори когато ѝ се сърдеше, пак го правеше, а после сърдито махаше с ръка и мърмореше: „Глупави момичета! За нищо не стават!”
Сега металното резе беше застинало постоянно нагоре, ръждясало, също като пантите и вратата стоеше постоянно отворена. Малко провиснала от годините, но здрава и отключена. Симо се усмихна и осъзна, че няма нужда да се навежда или да минава през нея. Така както си стоеше изправен над малката врата виждаше спокойно целия двор на къщата на баба Вилица. Отпред имаше красива градина с разцъфнали димитровчета.
Сборник с разкази
"Мирише на звезди"
Даниела Паскова
цена 18 лв.
Сборниците с разкази може да се поръчат
на имейл адреса: daniella_paskova@abv.bg
на фейсбук профила: Даниела Паскова
на фейсбук страничката: Лично творчество - Разкази. Даниела Паскова
Няма коментари:
Публикуване на коментар