С годините детските спомени сякаш някак се избистрят. Говоря за онези, запомнящите се случки, които са белязали живота ти... За онези, важните хора тласнали те към решенията и чувствата ти... За миговете и времето, в които ти е спирал дъха. И дори и да се върнеш отново на същото място, никога не би могъл да изпиташ същото. Именно затова е толкова ценен хубавият спомен... защото никога не би могъл да се повтори.
Из: "Пепел"
Целият разказ прочетете
„Хм… Катя?”
Симеон стоеше в двора на бабината къща, бос и объркан. След миг си спомни. Спомни си внучката на баба Вилица. Името на старата жена отново предизвика весела усмивка на лицето му, но бързо мъжът насочи вниманието си към другото – Катя…
„Да-а-а, Катерина се казваше. Онова грозновато момиче с лунички по лицето и дебели руси плитки. А очите ѝ… Очите ѝ бяха така наситено сини – точно като очите на малкото дете, което ми махна току-що за довиждане. Баткото я нарече Вили. Естествено! Децата на Катя. Колко съм глупав!”
Симеон зарея поглед в спомена. Катерина преди често идваше при него. Беше тиха и срамежлива, но когато тя го гледаше, нещо го караше да извършва подвизи, за които после баба му почти винаги се караше. Все пак той беше мъж, трябваше да покаже на онова момиче колко е силен и колко лесно можеше да прескочи лехата с бабините димитровчета. Докато не се препънеше и не паднеше по дупе точно в средата, изпочупвайки всичките разцъфнали цветя. Катерина му се смееше, а той ѝ махваше заканително със свит юмрук. И как да не се кара после баба Сия на пакостите на малчугана, който, опитвайки се да впечатли съседското момиче, вършеше беля след беля.
Веднъж я заведе на тавана на къщата. Хвана я за ръка и двамата се заизкачваха по стръмната и тясна стълба зад скърцащата малка врата в ъгъла на салончето. Искаше да ѝ покаже прозореца горе, през който се промъкваше и излизаше на покрива. Това беше любимото му място в къщата. Ако баба му знаеше за него, щеше да яде бой, и то какъв… Тогава старата жена разбра за скривалището му. Катерина беше виновна. В краката ѝ се шмугна една малка мишка и тя се разпищя. „Момичета… Толкова са глупави и страхливи! Пфу!” Тогава Симо се разсърди на момичето. Дълго време не ѝ обръщаше внимание, но тя не спря да притичва през вратника и да сяда там на един камък. Просто си седеше кротко и тихо, и го гледаше. Докато той не се развикаше и я изгонеше. Тогава големите сини очи го поглеждаха тъжно и тя си отиваше. До следващия ден. Без Катя детството на Симеон нямаше да бъде така цветно и весело. Как беше могъл да я забрави?
Симеон стана и нерешително пристъпи по плочките към вратника. Стигна до края на предната стена на къщата и погледна зад ъгъла. От там се виждаше тясната пътечка между страничната стена и дувара, която водеше до вратата, свързваща двата двора – на баба Сия и на баба Вилица. Сега тя му изглеждаше толкова малка, че се замисли дали би могъл да се промуши. Две крачки и вече стоеше пред нея. Вратникът беше направен от няколко сковани набързо греди. По цялата им ширина минаваше дълго метално резе, с което можеше да се заключи откъм страната на баба Сиината къща. Симо си спомни, че всяка сутрин идваше тук и вдигаше резето, за да може после Катерина да мине оттам. Нито един ден не забрави. Дори когато ѝ се сърдеше, пак го правеше, а после сърдито махаше с ръка и мърмореше: „Глупави момичета! За нищо не стават!”
Сега металното резе беше застинало постоянно нагоре, ръждясало, също като пантите и вратата стоеше постоянно отворена. Малко провиснала от годините, но здрава и отключена. Симо се усмихна и осъзна, че няма нужда да се навежда или да минава през нея. Така както си стоеше изправен над малката врата виждаше спокойно целия двор на къщата на баба Вилица. Отпред имаше красива градина с разцъфнали димитровчета. До нея на една пейка седяха двете му гостенчета от преди малко и весело се закачаха, докато лакомо дъвчеха от кехлибарените зърна на гроздето. Симеон се приведе още по-напред и очите му зашариха из целия двор – от вратата на къщата до външната порта.
– Хайде, идвайте да обядвате! Я, ядете пак грозде ли? Да позная ли откъде го откъснахте, а?
– Но, мамо. Този път…
Вили точно отвори устенца да изчурулика всичко на майка си и баткото я сръга в ребрата:
– Плямпало-о-о!
– Не съм-м-м. – изплези му се тя, нацупи се и млъкна.
– Хайде, не се карайте. Влезте да хапнете, а аз после ще отида и ще ви откъсна от гроздето на баба Сия. Знаете, че това е най-хубавото в селото.
Симеон несъзнателно се сниши. Като хлапак се втурна обратно към къщата. Бос по каменистата пътечка в стъпалата му се врязаха остри камъчета и той тихо изстена:
– Ох, ох, да ходя бос преди не болеше толкова! Ах, този глас е на…
Сърцето му радостно трепна. Завладя го странно притеснение. Гласът на Катерина докосна стар, забравен, мил спомен и нежно погали душата му.
Вратникът си беше отворен. Симо щеше да я чака и днес.
Сборник с разкази
"Мирише на звезди"
Даниела Паскова
цена 18 лв.
Сборниците с разкази може да се поръчат
на имейл адреса: daniella_paskova@abv.bg
на фейсбук профила: Даниела Паскова
на фейсбук страничката: Лично творчество - Разкази. Даниела Паскова
Няма коментари:
Публикуване на коментар