Каквото ти е писано ще се случи все някога. Дали това е суеверие не е важно. Който иска вярва, който иска не. Когато обаче се отнася за любов винаги ти се иска да вярваш, че там някъде има определен човек, точно за теб и все някога ще го срещнеш. Така е писано... И дори и да го подминеш по невнимание или от глупост съдбата си знае работата и ще ти даде нов шанс. Защото така ти е отредено...
И когато любовта е пред теб не я подминавай. Никой не може да живее без любов. Никой!
Из: "Пепел"
Целият разказ прочетете
в книгата "Мирише на звезди"
"Симеон отвори очи. Птича песен и ухание на чист утринен въздух погалиха
душата му. Свежият есенен хлад леко люлееше пердето на прозореца и нашепваше
ласка. Не му се ставаше още, не му се мислеше, не му се тръгваше. Протегна се в
леглото и затвори отново очи. В съзнанието му се промъкнаха детски гласове,
закачлив смях и аромат на прясно изпечена баница. Усмихна се.
Катя спа неспокойно. Спомени, емоции и терзания изпълваха съня ѝ тази
нощ. Чувството, че е на крачка да изгуби отново нещо свидно в живота си, караше
съзнанието ѝ да се бунтува.
– Няма да се предам този път толкова лесно! Няма!
Катя скокна от леглото и бързо се облече. По лицето ѝ се беше изписала
решителност, а сърцето ѝ препускаше лудо.
Симеон стегна набързо багажа си, огледа за последен път стаята и
въздъхна тежко. На вратата се спря, постоя миг и бавно пусна сака си на пода.
Обърна се и погледна стария часовник на стената. Стрелките се движеха устремено
към девет часа – оставаше точно една крачка. Мъжът пристъпи и из стаята се
разнесе камбанен звън, отброяващ не девет минути, не девет часа, а девет
години. Всеки удар отекна със страшна сила в сърцето му и засмука душата му във
вакуум. Не можа да пристъпи повече, докато звънът не притихна. Едва тогава Симо
успя да си поеме дъх. Тръсна глава напористо и бързо се озова пред часовника.
Погледна го със свъсени вежди, отвори вратичката и спря махалото. Тишината
заболя…
– Сбогом, бабо!
Пръстите на мъжа трепереха, но на лицето му се беше изписала жестока
решителност. Грабна сака си от земята и излезе. Зад себе си затвори вратата на
бабината стая, затвори вратата на бабината къща, затвори спомена… Пристъпи по
плочника, вдигна поглед към налелите сладост гроздови зърна по асмата и
въздъхна тежко.
– Симо, за къде си се запътил?
Гласът на Катя го накара да подскочи. Обърна се и я видя. Седнала беше
на стълбите с две чаши горещо кафе в ръцете и го гледаше. Слънцето грееше в
сплетената на плитки руса коса, сините очи го галеха с нежност и топлина, а
едната вежда играеше по лицето ѝ с закачливи подскоци. Симеон стоеше пред нея
стъписан.
– Но… но… Ти не си ли тръгна снощи с децата и мъжа си?
– Не. Кой ти каза че съм си тръгнала? И то с „мъжа си”?
По лицето ѝ премина тъмна сянка, но бързо разлялата се усмивка заблестя
нежно и изтри терзанията. Катя беше решила днес да не допуска мислите ѝ да
тръгнат отново в грешна посока.
– Симо, предполагам, че обичаш горещо кафе сутрин. Едва ли когато е
студено, би могло да те събуди. Заповядай!
Симеон се усмихна и пусна сака на земята. Подскочи като хлапак и се
озова до Катя, избутвайки я леко, за да може да се залепи до нея, сядайки на
метлата на баба си. Катерина потрепери.
– Студено ли ти е? Сутрин май вече става хладно. Ела да те стопля!
Нежният и топъл тембър на Симеон я накара да се разтрепери още повече.
Той прехвърли ръката си през рамото ѝ и я притисна силно към себе си. Сърцето
на Катя щеше да се пръсне от вълнение. Той я докосваше… И вече не беше така
груб и припрян. Леко разтърка рамото ѝ, а ароматът му я омая. Замлъкнаха.
Минутите, които изтекоха тогава, заличиха спомени, загубени копнежи,
празни надежди и несбъднати желания. Изтриха всичко и там на стълбите на
старата селска къща останаха само две чисти души, жадуващи за любов и топлина.
Симеон първи разпръсна тишината:
– Катя?
– Да.
– Може ли да те попитам нещо?
– Питай.
Симеон нерешително я погледна.
– Катя, защо си кръстила първото си дете Симеон?
Тя се усмихна широко. Бавно обърна поглед и го погледна в очите.
– Симеоне, задаваш ми глупав въпрос. Знаеш отговора…
Жената бавно сведе поглед към плочките в краката им и тихичко въздъхна.
– Но… аз не знаех тогава. Нищо не знаех. Защо не ми каза?
– Зная, че не знаеше. Баба ти ми каза после. И двете бяхме на мнение, че
си голям глупак. Извинявай, но наистина беше голям глупак, Симо.
Катерина се смееше от сърце. Симеон се намуси, плъзна ръка през рамото
ѝ и опъна леко едната ѝ плитка.
– Ей, момченце! Да не си посмял! – очите ѝ блеснаха закачливо – Няма да
ти позволя да ме скубеш повече. Забрави!
Катя замахна с юмрук към бедрото му, притиснало се плътно до нейното, но
той умело хвана ръката ѝ.
– Ха-ха-ха! Ще се биеш пак, а? Аз може да съм бил глупак, но ти си си
останала слабачка.
Замряха в мига – той хванал здраво ръката ѝ, тя извърната към него със
закачлив поглед. Очите им се смееха, лицата им грееха, телата им се прегръщаха
в нежен допир. Един миг и детството им се облече в страст. Неизживените копнежи
се взривиха в сърцата им и от пепелта лумна силен огън. Смехът замлъкна,
усмивките избледняха, очите се запалиха, телата потръпнаха, а устните се
устремиха едни към други в лека, плаха, нежна и трепетна целувка. Светът се
завъртя и премина шеметно през годините – от детството през юношеството и после
през самотата… та чак до този миг. Миг на неизживян трепет и жадувана страст,
миг на топло отдаване и нежна ласка. И за двамата нямаше по-подходящ човек на
този свят, с когото биха пожелали да споделят щастието си в този миг.
Е, миг е все пак! Симеон се отдръпна рязко. Скочи на крака, грабна сака
си от земята и измърмори с болка:
– Катя, прекалено късно е вече за това. Съжалявам… Наистина съм голям
глупак. Трябва да тръгвам.
– Но, Симо?
...
"Мирише на звезди"
Даниела Паскова
цена 18 лв.
Сборниците с разкази може да се поръчат
